ЕКИП ЦОРХВ: Разпространение на заболяването ехинококоза, причинено от Echinococcus species (E. multilocularis и E. granulosus) в Р. България и мерки за профилактика и контрол
НАУЧНО СТАНОВИЩЕ
DOI: 10.5281/zenodo.7334530
Въведение
Ехинококоза е общият термин за описание на четири болестни форми, причинени от инфекция с метацестодни ларви на тения от род Echinococcus (Cestoda: Taeniidae), най-малките тении от семейство Taeniidae. Човешката ехинококоза е зоонозна болест, което се среща в четирите клинично добре описани форми:
• Кистозна/кистна (КЕ) ехинококоза, наричана още хидатидна болест или хидатидоза, причинява се от инфекция с Echinococcus unilocularis – ларвната форма на тенията Echinococcus granulosus (E. granulosus);
• Алвеоларна ехинококоза, наричана още алвеококоза, причинява се от инфекция с Echinococcus multilocularis (E. multilocularis);
• Поликистозната ехинококоза се причинява от инфекция с E. vogeli, разпространен в Южна и Централна Америка;
• Монокистична ехинококоза се причинява от инфекция с Е. oligarthrus, разпространен в Южна Америка.
От медицинска и ветеринарна гледна точка двата най-важни вида от този род са Echinococcus granulosus („кучешката тения“) и Echinococcus multilocularis („лисича тения“), причинителите на кистозна ехинококоза (КЕ) и алвеоларна ехинококоза (AE).
Ехинококозата е космополитно разпространена по домашните и дивите животни и човека, като възрастната тения паразитира в тънките черва на кучето, лисицата, вълка, чакала, койота и др. месоядни бозайници, а междинни гостоприемници се явяват също широк кръг животни – гризачи, копитни – домашни и диви животни и човека. Хората се заразяват чрез поглъщане на яйца на паразити в замърсена храна, вода или почва или след директен контакт с крайни гостоприемници.
Повече от 1 милион души в света са засегнати от ехинококоза, като честотата на заразяване с кистозна ехинококоза при хора варира от по-малко от 1 на 100 000 до повече от 200 на 100 000 в някои селски популации, където има близък контакт с домашни кучета и продуктивни копитни животни (най-често овце). Честотата на човешката алвеоларна ехинококоза обикновено е по-малка – от 0,5 на 100 000, но може да бъде по-голяма от 100 на 100 000 в определени общности (например тибетски пастири).
България продължава да заема водещо място по заболеваемост от ехинококоза сред европейските страни.
Като най-тежката хелминтозооноза при човека ехинококозата продължава да бъде значителен проблем за общественото здраве в много части на света , като Западен Китай е зоната с най-висока ендемичност както за кистозната (CE), така и за алвеоларната (AE) форма на ехинококоза. Изисква скъпо и сложно лечение, вкл. и обширни, повтарящи се оперативни интервенции и/или продължителна лекарствена терапия. В сравнение с останалите зоонози, тази води най-често до продължителна нетрудоспособност, чести рецидиви, нерядко до трайна инвалидизация и висок леталитет и продължава да има важно медико-социално и стопанско значение у нас и в света.
Значителни са и икономическите загуби от ехинококоза, като към тези за диагностика, лечение и профилактика на заболелите от ехинококоза се добавят и загубите в животновъдството от кланични конфискати на опаразитени с ехинококови кисти животински органи и непреки загуби от намалена продуктивност на опаразитените животни.
Ехинокозата продължава да е сериозен проблем за обществото с многостранни измерения: хуманно-медицински, ветеринарно-медицински, социално-битови, икономически и екологични и изисква активизиране на дейността на съществуващите компетентни структури на международно, национално и регионално ниво.
Поради всички тези причини ехинококозата е посочена в Кодекса за здравето на сухоземните животни на Световната организация за здраве на животните (СОЗЖ), като заболяване, което трябва да бъде докладвано от държавите членки, Европейският съюз въведе законодателство за контрол на разпространението на заболяването и много държави прилагат програми за профилактика, контрол и ликвидиране.
През 21-ви век е постигнат значителен напредък по отношение на генетиката, геномиката и молекулярната епидемиология на причинителите на паразити, на инструментите за диагностика и на техниките за лечение и стратегиите за контрол, включително разработването и внедряването на ваксини.
1. Резюме
За периода от 2002г. до 2019 г. в България е установена тенденция на постепенен спад на случаите на ехинококоза (2002 г. – 832, 2019 г. – 193), както и на средната годишна заболяемост от 8,2%₀₀₀ през 2002 г. до 2.74%₀₀₀ през 2019 г. Обаче, в последните години България продължава да заема водещо място по заболеваемост от ехинококоза сред европейските страни, като остава една от страните с най-висока ендемичност за E. granulosus s.l. в ЕС.
Проучването на причините за тази висока заболеваемост от ехинококоза в България показва наличието на сериозни пропуски в здравната култура и поведение на населението, при това в условията на продължителна социално-икономическа криза, която води до влошаване на здравните показатели и качеството на живот населението. Обезпокояващ факт е, че най-често страдат млади хора – деца и юноши между 10-19 години (заболяемост 7,3%₀₀₀). За периода 2000 – 2017 г. случаи на ехинококоза са установени във всички региони на страната, като най-много първични случаи и рецидиви са регистрирани в Пловдивска – 963, Бургаска – 655 и Сливенска области – 631. Средната заболеваемост за периода 2002 – 2019 г. е неравномерно разпределена на територията на страната. Тя варира от 1,6%₀₀₀ в гр. София до 15,8%₀₀₀ в Сливенска област.
Проучване ролята на екологичните и природни фактори за разпространение на заболяването в България показват, че ехинококоза се придобива в „домашна“, селска среда и се счита по-скоро за „пренасяна от почвата/околната среда“ инфекция, подобно на „класическите“ хелминтози, с вероятен вероятен механизъм на предаване от „ръка в уста“, докато предаването по пътя храна/вода може да бъде от второстепенно значение.
Популацията на златист чакал (Canis aureus), изглежда има нарастваща тенденция на миграция от източните държави членки на ЕС в съседните страни на запад, което трябва да се има предвид при разглеждане на потенциалното бъдещо разпространение на E. Multilocularis. В България, като страна с голямо разпространение на кистозната ехинококоза, има всички условия за разпространение на алвеококозата по хората и на E. multlocularis по лисиците, кучетата и други хищни бозайници. Едни от най-важните разпространители, каквито са полските гризачи, също са силно разпространени.
В условията на разпространение на пандемия от COVID-19 през изминалата година, се забелязва сериозен ръст в броят на изоставените домашни любимци, предимно кучета и котки. Все пак се отчита една трайна тенденция за намаляване на безстопанствената популация от кучета в България. През 2020 г. се наблюдава намаление в броя на безстопанствените кучета: с 17,46 % спрямо 2019 г., с 10,96% спрямо 2018 г. и с 7% спрямо 2015 г. Причината е, че през отчетния период никога не е извършвано преброяване във всичките 28 области в България или всяка година е извършено преброяване в различен брой области и изпълнението на програмите от общините, включително и на Националната програма за овладяване на популацията на безстопанствени кучета на територията на Република България, продължава да бъде изключително трудно и в повечето места частично. Като причина за това повечето общини посочват недостатъчния бюджет, но от друга страна се отчита, че общините неефективно прилагат действащото законодателство и няма предприети мерки или те са недостатъчни по отношение събиране на данъците за кучета, което ги лишава от приходи.
Високата заболяемост от ехинококоза в страната, в сравнение с други балкански и европейски страни, закъсняването с ранната диагностика и високият й относителен дял в детско-юношеската възраст, базирано на научни доказателства, както и високият дял на опаразитени домашни животни са основание за неотложно възстановяване на Националната програма за контрол на ехинококозата в България с цел постигане на трайна тенденция към нейното намаляване до спорадичност сред хората и животните.
